Доклад на Светлана Събева от сесията на ИКТС, озаглавена „Свръхмодерни технологии, ускорение и усилване“.
Резюме:
В класическата аристотелианска парадигма съотношението труд –технология –природа се мисли, както е известно, през проблема за оръдието и съответно огранността на тялото. Хубав образ за това ни дава „тялото на ковача”: „При сблъсъка си, чукът и наковалнята начупили ръцете и краката на височината на лакти и колене, каквито той нямал до тогава. Така той се сдобил със съчлененията, присъщи на новата човешка форма, която щяла да се разпространи по земята и на която било съдено да се труди (…) За да може да се труди, ръката му започнала да се свива” (Ж. Дельоз, Ф. Гатари, Хиляда плоскости). В анализа на инвариантните стуктури на трудовия процес Маркс следва до голяма степен очевидностите на тази класическа парадигма. Хусерл на свой ред превръща тези очевидности в трансцендентални определения на изживяваното тяло (Leib) като „орган на Аза”, в който той се разпорежда чрез идеализацията „аз мога”. А Андрей Райчев въвежда проблема за социализирането на природния процес, което пази „сувереността” му, през оръдийността.
Как се преструктурира умножаването на силите в тази класическа трудово-технологична парадигма, когато тя приеме капиталистическа форма? Това е формата, която според Маркс има differentia specifica в двойствения характер на труда, респ. в съществуването на абстрактен труд, който се освобождава от качеството на полезен труд (work) и става работа (labour), за да се превърне в измерима – чрез времето на изразходването на проста работна сила (която, по думите на Маркс, „усреднено притежава в своя жив организъм всеки обикновен човек, без особено развитие”, Das Kapital) – величина. Достатъчно е да контрастираме тази „абстрактна работа” с протестантското спиритуализиране на труда като Божия задача и призвание, за да си дадем сметка за натуралистично-иманентисткия обрат, който се извършва тук. Под знака на този обрат аз се опитвам да чета Марксовите теории за труда и технологията и като онтология на тялото, респ. на неговата оръдийно-органна трансформация в капиталистическия свят.
Може ли капиталистическото отчуждение на труда да се мисли и като отчуждение от живата органност на тялото (Leib), което при това обаче засилва илюзията за възможното обратно присвояване на тялото (Koerper) като „мой проект” и „моя собственост”? Ако днес органът на „работата” е преди всичко вниманието (ср. А. Райчев; ср. психичните разстройства на вниманието при хиперактивността, Burnout и т.н.), което все повече ни вгражда в неврофизиологичните технологии на труда и живота, дали не сме изправени пред перспективата за онова „дестратифициране” на тялото, което го превръща – по предпочитания образ на Дельоз – в „тяло без органи”?