Доклад на Георги Медаров от юбилейната сесия на ИКТС, озаглавена „„Капиталът“ на Маркс: Противоречията на наследството“ и проведена на 01-02.07.2017.
Резюме:
В този доклад ще разгледам някои възможности и ограничения в диалога между Марксовите теории на кризите и въпроса за иновациите. Интересува ме конститутивният момент във формите на явяване на кризата за нейното разрешаване чрез иновации, водещи до нови разфазирания. Кризите на свръхпроизводството могат да се разрешават като кризи на дефицита на потребление, т.е. чрез иновации в обращението, където се явяват (чрез фордистката регулация на натрупването: “масово производство + масово потребление”). Кризите от 1970-те са интерпретирани и като кризи на фордистката регулация, най-общо казано, че тя води до “стагфлация”. За монетаристката контрареволюция “стагфлацията” е ефект от публичната подкрепа за “непроизводителното потребление”. Но потреблението не се връща към нивата си от XIX в. Финансовите иновации, разрешили кризата от 1970-те, или т.нар. “приватизирано кейсианство”, прибавят и “масово задлъжняване” към формулата “масово производство + масово потребление”. Кризата, вградена в натрупването, е изтласкана краткосрочно напред чрез финансиализацията и усилването на нестабилността. Днес тя започва да се явява и като криза от миналото, т.е. на наследствата на индустриалния капитализъм. Това позволява на критическата теория на свръхмодерността да разпознае кризата като криза на производителното свръхпотребление (като z>0).
Чрез този разказ за изместванията на кризата ще поставя някои въпроси за теорията на посредническите структури. Как да се мисли субектът на иновацията в такива мащаби (напр. фордистката регулация на натрупването)? Вглеждането в историческите условия на фордизма разкрива твърде висока степен на разпръснатост на факторите, за да може дълбоки трансформации (като фордизма) да се свеждат до индивиди (като Форд). Следователно трябва да се изостави всякакъв методологически индивидуализъм. Необходимо е и проблематизиране на модерната идеализация за разделението на политика и икономика; в мотивациите на дейците двете са твърде преплетени. Автори като Дейвид Харви говорят за класова борба, фордизмът тук е временен класов компромис, а неговият разпад след 1970-те – “реставрация на класовата власт”. Италианските марксисти от 1970-те (напр. Негри), от друга страна, разглеждат иновациите като произтичащи от “органичния състав на труда”, а регулациите на натрупването (фордизъм/постфордизъм) като ефект на реакцията на капиталистическата класа срещу формите на (само)организиране на труда. И в двата случая се пропускат моментите на класова интерференция между привидно противоречиви интереси. В този доклад ще се опитам да предложа някои възможности за избягване на избора между класов редукционизъм (в част от марксизма) и методологическия индивидуализъм (в шумпетерианската неокласическа икономика) в обяснението на връзката криза-иновация.