Деян Деянов – ТРУД, КАПИТАЛ И ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ

ТРУД, КАПИТАЛ И ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ

(марксизиране на Шумпетер, шумпетеризиране на Маркс)

Деян Деянов

Многократно съм заявявал, че Марксовата теория на принадената стойност ни е оставила в наследство – на нас, мислещите в едно немарксово време, и при това чрез все още лабораторната теория на посредническите структури – по-скоро една противоречива проблематика, в която могат да бъдат критикувани както решенията, които Маркс предлага, така и проблемите, които поставя (ср. напр. теориите на Каратани и Жижек, очевидно несъизмерими с Марксовата). Именно такъв е и залогът на теорията, която – може би донякъде предизвикателно – от години обобщавам с афоризма: „шумпетеризиране на Маркс, марксизиране на Шумпетер”. Но теорията на посредническите структури – като критическа теория на свръхмодерния капитализъм лице в лице с връхлитащия го еколапс – следва, може би с доста уговорки, Марксовите методологически образци. И така: обществото, в което живеем, не е модерният капитализъм, за историческата съдба на който критически се теоретизира в „Капиталът”; ще го кажа отново: живеем в свръхмодерен капитализъм, и проблемът ни е неговата историческа съдба.

Но Маркс отново е на дневен ред, тъй като критиката на политическата икономия е замислена тъкмо като теория за мислене през исторически граници. Тя ни предлага шанс да теоретизираме чрез „Капиталът” за свръхмодерния капитализъм; и то освободени – благодарение на времевото отстояние – от модернистиките му очевидности и от идеологическите му идентификации. Т.е. дава ни шанс за римейк на Марксовия opus magnum. Не бива да изпуснем този шанс, дори теорията му за принадената стойност – и оттук още немалко от останалите теории в „Капиталът” – да са заблуда; – а тя е, към това ще върна нататък, – такава. Тъй като Марксовата теория на принадената стойност – като проблематика, изкушавам се да го кажа така – е, все още е, – форма на продуктивно мислене в истинното.

Отклонение: Може би не е излишна още една уговорка за теорията ми още в самото вачало: Марксовата теория на принадената стойност поставя акцента си върху икономиката като функционално диференцирана, както би казал Луман, количествено експанзираща посредническа структура, бих добавил аз. Проблемът е производството на принадена стойност да бъде мислено не само – и не толкова – с акцент върху опосредяването на икономиката от останалите функционално диференцираните посреднически структури (Маркс си е давал сметка за „обратното влияние” на политиката или на науката, макар и да не го проблематизирал теоретически). Проблемът е то да бъде мислено и с акцент върху опосредяването на икономиката и от структурите, които, вдъхновен от Луман, бих нарекъл функционално дифузни¹ – тези, които теоретикът на посредническите структури мисли като „удържащи качеството” и „задаващи мярата”; но ще го кажа засега по-лаишки: като традиционно общностни и като харизматично обобщностяващи посреднически структури². „Силният властник” на Луман е винаги, – на това той не поставя акцент, ала този властник няма как да не е такъв, след като реакциите му винаги, сякаш миметически следват „това, което подскажат обстоятелствата”, – не само в предмодерните общества, а по самата си същност и ииноватор; той залага функционално дифузно на шансовете, които му предлагат различни посреднически структури (и в това е неговото „забележително предимство”, забелязва Луман, да „експлоатира институционалните еластичности”). Тук оставя да добавя онова, което Шумпетер не казва, а само подсказва, свръхакцентирайки върху волята на предприемача – на онзи, който според него икономически иновира, че този предприемач е именно такъв „силен властник”, който залага функционално дифузно на шансовете, които му предлагат различни посреднически структули, а не само икономическата³. Така опосредената икономическа структура ще обознача като икономическото; и ще заявя още тук, че афоризмът „шумпетеризиране на Маркс, марксизиране на Шумпетер” – колкото и предизвикателно, а дотук и аморфно да звучи това – иска да каже, че принадената стойност се произвежда в така мисленото икономическо, а не в икономиката като функционално диференцирана структура. Проблемът – очевидно – е: как?

1.Свръхмодерният ландшафт: към инсценирането на един критически диалог между Маркс и Вебер

И така, обществото, в което живеем, очевидно не нито е „модерният капитализъм” на Вебер, тази, както казва той, „най-съдбоносна сила на нашия модерен живот”, нито това, за което Маркс критически теоретизира в „Капиталът”; живеем в т.нар. свръхмодерен капитализъм и проблемът пред нас е за неговата историческа съдба; или, казано по-теоретически – за неговите исторически граници. Макар, че този доклад е за Маркс – по-скоро за Маркс след Маркс – не мога да устоя на съблазънта да поставя проблема, инсценирайки теоретически диалог между тях двамата: въпреки времевото отстояние (а може би именно заради него) тъкмо те двамата са ни оставили в наследство „исторически телескопи” и „методологически микроскопи”, даващи ни шанс да забележим това, което втренченият в неотложностите mainstream в науките за човека и обществото е загърбил.

Според Вебер за модерния човек е някак си очевидно, че светът е разомагьосан и – чрез експанзията на формалната рационалност, чрез „всеобщото рациоанилизиране на живота“ – той, стига само да поиска, би могъл да предвиди, изчисли всичко в своя живот и дори да властва над него (което несъмнено е само идеализация). Всичко това е било несъмнено така в началото на миналия век: тази идеализация – макар и малко огрубено – се е потвърждавала в практиките. В свръхмодерния капитализъм на некалкулируемата рисковост, същата тази идеализация вече не е практически истинна: оказва се, че можем да бъдем връхлетяни от екологически колапс (замърсяването на водите и въздуха, неудържимото затопляне на планетата или смъртта на пчелите, но и свръхмодерното биотехнолологично усилване на човека, което може да метаморфозира класите в раси, и свръхмодерното – биополитическо по същността си – разрешаване на еднополовите бракове с деца). Всичко това можем да обобщим и съвсем веберовски: магическите сили се завръщат. Завръщане на магическите сили, което свидетелства, че „земята е жива” – че тя може да ни предупреждава, обвинява, да отмъщава и да изисква от нас изкупление – и то не само метафорично; и това няма как да не разбуди нашата тревожност, но както веднага ще забележим, и нашите надежди – свръхмодерният човек е дълбоко в себе си амбивалентен).

Модернизиращият капитализъм по същността си е промишлен, и тъкмо това му предлага исторически шанс за съдбоносната му среща с т.нар. от Хусерл „Галилеева наука” в модерната технология по време на промишлената революция от 18-ти и 19-ти век. Макар и вдъхновен – според Веберовата социология на религията – от Лутеровото и преди всичко Калвиново религиозно обръщане на християнството в самото него (нова религиозна етика и нов икономически етос, условие на възможност на протестантската аскеза), се оказва, че той има структурен афинитет с Галилеевото „математизиране на природата”.

Отклонение: Т.е. и модерната капиталистическа икономика, и математизираната Галилеева наука са функционално дифиренцирани, количествено експанзиращи посреднически структури. За да загатна обаче, че проблемът не е само в този структурен афинитет, а че той бива опосреден от функционално дифузните – удържащи качеството и задаващи мярата – посреднически структури, ще добавя и магическото Веберовогьотевско Wahlverwandschaft.

И така, самата съдбоносна среща между модернизиращия се капитализъм и Галилеевата наука, на свой ред я революционизира, но – както Вебер би казал – отвън: модерният капитализъм впряга Галилеевата наука в промишленото производство; а тя предлага на модерния предприемач неимоверни шансове за икономически иновации чрез технологически инвенции. Оттук нататък математизируемостта на природата ще бъде не само това, което е била, когато Галилей я е открил: тя ще бъде функция на идеализацията на модерния капиталист, може би преди всичко на предприемача (следователно и на всеки модерен човек, доколкото – доколкото – той е предприемач на самия себе си), за технологизируемост на природата – в това число на безформените според древния човек магически сили като земята, океана и въздуха, а оттук и на самия живот.

Отклонение: Трудът, както доказва Андрей Райчев, не е само труд на homo faber, както внушава Марксовата теория на труда в „Капиталът”; в противоположност на това той може да има за свой предмет природните процеси, да ги социализира, а след това да въпроизвежда така социализираните природни процеси. Но вследствие на това засрещане между модернизиращия се капитализъм на машините като бивщи манифактури⁴ (в които се ускорява самия трудов процес) и Галилеевата наука, според теорията на посредническите структури, се случва революция в промишлената революция. В собствено модерния капитализъм – това нито Маркс, нито Вебер са забелязали – вече се социализира самото процесиране на природните процеси, а с това те самите могат да бъдат ускорявани. Машини са вече самите технологизирани, т.е. бивши природни процеси⁵ (а техните продукти за технологически симулакри), което е вече очебийно в свръхмодерния капитализъм, но може да се забележи още в нашенската „скорозрейната пщеница” :), а и преди нея. Изказано модално: случила се е необходимост, макар и не по необходимост⁶. Само че проблемът тук е: не е ли еколапсът следствие на това, че социализирането на процесирането на природните процеси, че престават да процесират природни процеси, които не са социализирани, но са материално условие за възможност на процесирането на процесирането на социализираните? Ускоряването на социализираните развременява, разсинхронизира, онези, които не са, но без които социлизираните съвсем скоро няма да могат да процесират?⁷ Всеобщо затопляне, обезлесяване и обезводняване, измиране на пчелите? Природните процеси, както казах, са се омагьосали отново – те си отмъщават; и то на самия свръхмодерен капитализъм, тъй като обезстойностяват капитала.

Това несъмнено е тревожно, но напредничавият двойник на разтревожения свръхмодерен човек, особено ако е капиталистически предприемач, мисли: нима тази технологизируемост на природата не обещава все пак да ни спаси от екологическия колапс – досега винаги ни е спасявала? а и нима обещанието на стволовите клетки за практическо безсмъртие не вдъхва надежда на този амбивалентен човек, живеещ в нас?

2. След Маркс – 1: от трудовата теория за стойността като проблем към критиката на теорията му на принадената стойност

Ако проблематизирането на свръхмодерния капитализъм изисква Веберовото завръщане на историческата сцена, то Маркс е задължително – и доста по-интересно – действащо лице в този инсцениран диалог, преди всичко заради своята критика на политическата икономия (която, както вече казах, е замислена като теория, мислеща през исторически граници). Тя ни предлага шанса да теоретизираме за модерната – както и свръхмодерната – капиталистическа икономика като посредническа структура; но не само за нея, а и за модерните политика, юрисдикция, наука и т. н. като посреднически структури, които при формалното си рационализиране – тук отново следваме Вебер и донякъде Лукач⁸ – са преминали през аналогични исторически метаморфози и са станали изоморфни на икономиката. (Отначало, както би казал Вебер, „по свои собствени закони”, а в свръхмодерния капитализъм – според законите на икономиката, следвайки заклинанието „Everything iz business!”).

И отново ще се отклоня 🙂 Тук не бива обаче да забравяме, че взаимното опосредяване на тези функционално дифиренцирани посреднически структури, което е възможно благодарение на това, че в една и съща вещ могат да бъдат овещнени отношения от всяка от тези структури, това опосредяване не може да стане от само себе си, без те да бъдат опосредени от функционални дифузните структури. В тези структури (ще го кажа без да поставям емпирическите данни под каквито и да е логически микроскопи) привидностите не са вещни, а лични или личностни; и оттук – вместо разомагьосания труд на homo faber – имаме магически или омагьосващ труд, а вместо размени и формално рационализирани договори – имаме също така магически ендогенни практически логики на взаимодаряването. И само заради това може да се вдъхне живот на характерните икономически маски, на Веберовите „параграфови автомати”, а „живият труд” на Маркс отново да бъде като в Grundrisse „труд като формиране от живото време”⁹. Всичко това е възможно не в икономиката или в политиката като функциоанлно диференцирани структури, а в икономическото и в политическото. Но към тях ще се върна нататък, това беше само едно методологически задължително отклонение.

И така, имайки предвид току що кацаното, този шанс не си заслужава да се изпусне, дори самата Марксова критика на политическата икономия в предлаганата от него форма – и преди всичко предлаганата от него теория за принадената стойност – да се е оказала неистинна. А тя, както казах е неистинна и това в немалка степен е заложено още в трудовата му теория за стойността; неистинна, тъй като Маркс – въпреки всичките си революционни открития – вместо да подложи на критика идеализациите на наследената от Рикардо трудова теория на стойността, и оттук, вместо да разбере, че принадената стойност, а следователно и капиталът, се произвежда само от иновационен, т.е.¹⁰ капиталистически производителен труд, се поддава на идеологически догми и модернистки очевидности. Иначе казано: вместо да забележи, че паричният капитал – съвсем огрубено – е количествено структуриран като c+v+V+m-z (където V – извинете ме, че ще забегна напред – е силата на иновационния труд като променлив капитал, а z – екологическото обезстойностяване на капитала, и са по същността си „неизчислими числа”), той остава при идеологическото си клише c+v+m¹¹, без което биха били невъзможни всички математически изчисления в „Капиталът”.¹² Но доколкото социализирането на процесирането на природните процеси, ускорявайки ги, разфазира природни процеси, които не са социализирани, но са условия за процесирането на социализираните, в свръхмодерния капитализъм проблемът може да се окаже, че идеализацията z=0 не е практически истинна, че капиталът се обезстойностява, а че z>m, че обезстойностяването на капитала превишава принадената стойност. Тази истина ще се стовари над нас практически, макар че теоретически не можем да я изчислим (но можем да я предвидим и това е наше историческо задължение; ако не успеем ще бъде наша историческа вина).

Отново кратко отклонение :). И още: ако се замислим още по-критично върху Марксовата теория на труда и за „метаболизма между човека и природата”, няма как да не се замислим и за това, при това оставайки в трудовата теория на стойността за това произвежда ли природата стойност¹³. Природата като такава очевидно не; но нали, казва Маркс, човек, въпреки библейските забрани, удъжава размерите на живото си тяло чрез оръдията на труда? Тогава нима някои социализирани природни процеси, напр. овцата или конят, който яздя по време на лов, – не като природни процеси като такива, а като живи органи, удължаващ живото човешко тяло – не произвеждат стойност? Това в доклада ми върху Каратани поставих като проблема за онова x, което разширява променливия капитал, v. (Но когато се социализира самото процесиране на природния процес, напр. при овцата Доли, технологически симулакрум, това х се оказва разширение на постоянния капитал, на c.) В желанието да екологизира Марксовата теория на стойността, залагайки на това, че Маркс бил казал, че „трудът бил само баща на богатството, а природата негова майка” Пол Бъркет успява да стигне само до потребителната стойност¹⁴; не, ако не се заблуждавам екологизирането на Марксовата теория на стойността изисква да си дадем сметка, чи природата – като удължение на човешкото тяло – произвежда стойност. Засега ще изоставя този сюжет.

Засега толкова за критиката на Марксовата трудовата теория на стойността и за знаменитото му идеологическо му клише c+v+m.

3. След Маркс – 2: една немарксова теория на принадената стойност – скица

Затова, следвайки донякъде реда на “Капиталът”, донякъд е извлечената чрез съдържателна формализация Марксова силогистика¹⁵ (понякога Маркс, като всеки от нас, не мисли само на една логика), в редица статии и доклади предложих как той да се преподреди и, оставяйки в проблематиката му, подложих на критика както някои поставени от Маркс проблеми, така и немалко от решенията, които той предлага. Съвсем накратко: същност на този римейк на „Капиталът”, както си личи от казаното в предишния абзац, е критиката на теорията му на принадената стойност, която – както многократно съм заявявал – поставя в началото си а) отчуждаването на труда от него в него самия, така че б) „силата за труд (”Arbeitskraft”), т.е. „моженето да се трудиш (Arbeitsvermoеgen)”, като стока, не е „поставена под логически микроскоп”, и затова в) в „Капиталът” оставя забравен самият „жив труд” – „трудът като формиране от живото време” от „Grundrisse”, т.е. иновационния труд (а не трудът на „живия орган” на машината). Оттук именно следва т. нар. модален проблем пред Марксовата теория на принадената стойност: количеството стойност, което произвежда действителният труд, не може да надвишава онова, което е предзададено в моженето да се трудиш. Освен ако и тук не мислим модалностите некласически: т.е. освен ако няма възможности, които се одействителностяват в самото трудово действие¹⁶. Такова овъзможностяване имаме само при иновационния труд; и тъкмо затова казах, че само той е капиталистически производителен. Какво имам превид под „иновационен труд”?

В Марксовата загадъчна форма на изказ „производство и възпроизводство на производствените отношения” оставя в методологическа мъгла именно производството на производствените отношения (какво значи да се произведат 30 метра платно с парен тъкачен стан е разбираемо; разбираемо е как – с това самото – се възпроизвеждат производствените отношения, в които се произвежда това платно; това, което само остава да се разбере е: как се произвеждат поизводствени отношения от онези, които са заобиколени само от „вещни привидности”?). Това, което бих казал, оставайки в рамките на една трудова теория на стойността, е че тези отношения са продукт на иновациония труд (дори този, който влага двойствен труд, да е една и съща личност): те сякаш са продукт на иновационния труд на предприемача, вклинил – провиждайки през тези вещни привидности бъдещите производствени отношения¹⁷ – в обръщението на капитала парния тъкачен стан, дотогава само идеална¹⁸ машина за производство на принадена стойност. Но самата идеална машина за производство на принадена стойност е продукт на технологическа инвенция, която с това самото е вече икономическа иновация, тъй като съкръщава „обществено необходимото време за труд”; т.е. още този, който я е произвел, макар и като такъв да не е предприемач, е провидял бъдещите – при това собствено производствени отношения – през вещните привидности, произвел ги е в идеална форма.

Още едно кратко отклонение: Това, което технологическият инвентор на тази идеална машина за принадена стойност, на парния тъкачен стан произвежда е квант принадена стойност; а квантът все още не е собствено количество принадена стойност (въпреки, че така звучи) – кванттът е само съкращаването на обществено неоходимото врече за труд, ако този парен тъкачен стан бъде вклинен в обръщението: 30 метра платно ще се произвеждат за 1, а не за 2 часа. Промишлената печалба, печалбата на промишления предприемач, е наистина превърната форма на принадената стойност. Но превръщането на принадената стойност в промишлена печалба, която очевидно е количество пари, минава през две метаморфози.

Но преди да мина към следващата, едно отклонение в отклонението: Само ще загатна един проблем, който не ми е по силите да реша в този доклад. Технологическият инвентор, напр. Тесла – ако или докато сам не се метаморфозира в предприемач (а това не винаги се случва 🙂 – може да бъде, по-скоро е собственик на две форми на стока:а) силата си за иновационен труд и б) идеалните машини за принадена стойност, които може да произвежда. Тогава, когато той, да кажем отново Тесла, продава иновационната си сила за труд на Едисон, сякаш вече бива експлоатиран според Марксовата теория на принадената стойност; но – преди всичко – тази сила за труд не е v, а V, т.е. е неизчислима и – след това – Едисон очевидно рискува Тесла да не произведе каквото и да било :). Въпреки всичко, емпирически бие на очи, че – в противовоположност на практиката в собствено модерния капитализъм – в свръхмодерния, вземете предприятията в Силициеавата долина, успешните предприемачи са по-склонни да купуват иновационна сила за труд, а не идеални машини за производство на принадена стойност. Индикатор на какво е това и наистина ли е така? (Както казах оставам проблема открит за критически диалог.)

Тук вече преминавам към следващата метаморфоза на превръщането на принадената стойност в промишлена печалба. От казаното дотук следва, че докато не бъде съвсем материално вклинена в отношения на обръщение от предприемача (което също предполага иновационен труд¹⁹) идеалната машина за принадена стойност не ще участва в обръщението на капитала; следователно капиталът като – материално – обществено отношение е произведен едва с това вклиняване. Но и в двата случая на иновационен труд имаме действеност на действието, т.е. действие, което овъзможностява възможности, които не са предзададени в моженето да се трудиш, а идват от труда като, както казва Маркс от „Grundrisse”, „формиране от живото време”.

И едно отклонение, което не ми се ще да се забравя (то всъщност не е и отклонение). Както инвенторът, като икономически иноватор, така и самият предприемач, като такива (да не забравяме, че те могат да са една и съща личност), са обитатели на дифузните посреднически струкури, а именно на тези, които задават мярата – харизматично обобщностяващите; оттук идва легитимността на т. нар. от Кольо Коев „слаба предприемаческа харизма”. Макар че биографичното им illusio ги мотивира да станат – какви? – капиталисти, да се рекрутират в капиталистическата класа, те – мотивирани от тяхното „Стани този, който си!” – от идентичността на тяхното кой – са тласкани да залагат на шансовете които им предлага не само икономиката като функционално диференцирана посредническа структура, но също и на шансовете, които предлагат науката, политиката и т. н. Теоретикът на посредническите структури, интересуващ се от противоположността между класите на труда и капитала, е длъжен да не забравя проблема за будещите удивление биографични машини на рекрутирането на трудещите се в класата на капиталистите²⁰. Следователно, връщам се към самото начало, не икономиката като функционално диференцирана структура – каквато и необходимост да има тя от това – се опосредява чрез дифузните посреднически структури на харизматичното обощностяване, а тъкмо обратното: обитателите на дифузните, доловили тази необходимост, се опосредстват чрез нея. И тъкмо в това – според мен – е разгадаването на енигмата не само на производството на принадената стойност, т.е. на капитала, а и на самото икономическо като такова.

След това отклонение мога да се върна към сюжета си. Тъкмо с това производство на производствени отношения се ускоряват както трудовият процес в манифактурата (а след това и при машината като „бивша манифактура”), така и – чрез Галилеевата наука – процесирането на природните процеси (в машината като „бивш природен процес”); а тъкмо това ускорение е дълбоката същност на производството на принадената стойност, а оттук и на капитала. (Още Бенджамин Франклин заявява, че „Времето е пари.”) Според мен именно заблудите на Маркс в неговата теория на принадената стойност – която за много от учениците му е „велико откритие” – логически влекат след себе си и останалите му заблуди в теорията за превръщането на принадената стойност и стойността в печалба и цена, в теориите за търговската печалба и лихвения процент като превърнати форми на принадената стойност (а оттук и в теориите за търговската цена и лихвения процент в предмодерните икономики, в които те не биха могли да бъдат превърнати форми на принадената стойност) и т. н. Background на тази немарксова теория на принадената стойност няма как да не бъде критиката на марксовата модернистка теория на труда като труд на homo faber (през откритието на Андрей Райчев на социализираните природни процеси) и на иначе блестящата като замисъл Марксова „критическата история на технологията”. Трудът на онзи, който социализира природните процеси – в противоположност на този на homo faber (в противопололжност не само на пчелата, но и на архитекта, не само на паяка, но и на тъкача) също си поставя цели, но тези цели не са изначално о-целостени – т.е. непредзададени; и при това са цели, при които природният процес, който бива социализиран, е задължително да о-целее.

Свръхмодерният човек – в своята амбивалентност, разпънат между тревогата и надеждата – не може да се задоволи с Марксовото наследство: римейкът тук е задължителен не само заради времевото отстояние, но и заради теоретическите заблуди на Маркс. Затова, макар и вдъхновена от него, предложената от мен теория на посредническите структури, като проблематизира модерния и свръхмодерния капитализъм, изисква а) да се откажем от Рикардовата идеализация в трудовата теория на стойността – z=0 – и б) да шумпетеризираме Маркс и марксизираме Шумпетер в теорията на принадената стойност. Едва тогава ще си дадем сметка как именно в съдбоносната среща на модерния капитализъм с т.нар. Галилеева наука в модерната технология е заложена екологическата бомба с няколковековен закъснител – среща, в която се е случила историческа необходимост (която обаче именно, тъй като „се е случила”, не е чак толкова фатална).

4. Извод: историческата съдба на модерния капитализъм – сценарии за бъдещето

Съвсем лаконичният извод от този доклад е, че оттук нататък са възможни няколко исторически сценария, които не остават при амбивалентността на свръхмодерния капитализъм, само че вече я мислят теоретически (за съжаление при само един от тях човешката раса и общото за всички нас благо – живата земя, Гея – остават живи). При това този сценарий е отново донякъде вебериански: той предполага революционна практика под формата на религиозно обръщане – нова религиозна етика, а оттук и нов икономически етос, задължаващи ни да живеем в аскеза спрямо капиталистически производителния труд, т.е. спрямо рентабилността, мислена като „постоянно възобновяваща се печалба“. Само така необузданата експанзия на икономическата посредническа структура може да бъде обуздана, а с това промешленият капитал отново да не бъде оставян в „свободна форма”, а отчужденият от себе си в самия себе си труд да бъде освободен и да „присвои себе си”. Същото като при протестантска аскеза, само че обърнато наопаки.

В “Grundrisse” Маркс подсказва това чрез един елегантен оксиморон – той казва, че „дедуцира обществените отношения като сами исторически формирали се”: дедуцира ги, ама като сами исторически формирали се. (Оттук е видно, че в Марксовата форма на научност т. нар. историческа необходимост, както вече казах, е също доста некласическа – тя се случва – и то не по необходимост, т.е. тя не е предзадададена; следователно в такава историческа необходимост могат да бъдат мислени деонтични и илокутивни модалности, напр. историческа вина или изкупление). С тези от миналото проблем може би няма, но с онези от бъдещето? – проблемът очевидно е в това, че обществените отношения на бъдещето не могат да бъдат „дедуцирани като сами исторически формирали се”. Ако се замислим, това значи, че според Марксовата критика на политическата икономия бъдешите обществени отношения – макар и да не могат да бъдат „дедуцирани като сами исторически формирали се” – могат бъдат дедуцирани като теоретичен предмет, а дали и как те ще се формират в действителност е проблем на революционната практика. Тъй като това „формиране в революционната практика” изисква своите – исторически – материални условия за възможност. Проблемът на междинната равносметка на теорията на посредническите структури като критическа теория на свръхмодерния капитализъм е дали еколапсът ни е поставил в такива исторически условия.²¹