Доклад на Деян Деянов от сесията на ИКТС, озаглавена „Свръхмодерни технологии, ускорение и усилване“.
Резюме:
Скицираната в ‘Капиталът’ критическа история на технологията е по-скоро проблем, а не решение (и то не само само за нас, живеещите в едно немарксово време, а още при самия Маркс). Проблем, по който си личат следите на модернистките догми в Марксовата теория на труда – такава каквато е в критика на политическата икономия след като той а) забравя хрумването си от ‘Grundrisse’ за труда като „формиране на предмета от живото време”; и б) мисли, загърбвайки историята, формата на труда на модерния homo faber като форма, обща за всяко едно общество. За да избегна тези догми, в доклада си ще проблематизирам труда и технологията, като ги мисля през откритието на Андрей Райчев за социализираните природни процеси (като „алфа и омега на човешката история”, добавя той). Това откритие има решаващи следствия за трудовата теория на стойността и за теорията на принадената стойност, а това на свой ред оказва своето влияние върху критическата история на технологията. Но какво е открил Райчев? – Маркс все пак очевидно си е давал сметка, че огънят или конят са социализирани природни процеси; това, което обаче му е убегнало е, че те могат да имат функции и на предмети на труда – не е различавал впрегнатия от впрегатния кон; а с това му е убегнало, че трудът, който въпроизвежда социализираните природни процеси, няма как да бъде трудът на модерния homo faber. Задължен съм да добавя, че проблематизирането, което предлагам, не би било възможно без Мамардашвили, който обобщава Марксовата критическа история на технологията така, че тя да важи и за символите като „техноси”, „произвеждащи произведения”, „ноогенни машини”.[1]
В ‘Grundrisse’ Маркс внимателно разграничава – тук вече преминавам към технологията – машината in statu nascendi, т.е. машината, както казва Райчев, като „бивша манифактура”, от машината като „технологическо приложение на науката”, т.е. като „бивш природен процес“. Но Маркс не си дава сметка доколко съдбоносна се оказва тази среща между модерния капитализъм и т. нар. от Хусерл Галилеева наука в модерната технология. Очевидно е, че в манифактурата и в машината като „бивша манифактура” това, което формално се рационализира, и – оттук – ускорява, е трудовият процес; но очевидно онова, което се рационализира формално и ускорява при „технологическото приложение на науката”, когато машината е “бивш природен процес”, са самите природни процеси. Това значи че се социализира самото процесиране на тези процеси (които загубват и остатъчната си суверенност и, следователно, се оказват технологически симулакруми). При такова социализиране на процесирането на природните процеси – в противоположоност на това, което мисли Маркс – „времето на производството” не само не удължава „времето на труда”, а дори го съкращава. Ако се замислим, следствията от засрещането на модерния капитализъм с Галилеевата наука за Марксовата теорията на принадената стойност е очевидно: при социализирането на процесирането на природните процеси се развременяват природни процеси, които не са социализирани, но са условия за процесирането на социализираните (а оттук и на капиталистическата икономика като посредническа структура); т.е. зад гърба на капиталистическите производители капиталът се обезстойностява, z експоненциално се увеличава и, при z>m, – предизвиква еколапс; това ни поставя и пред проблема за „историческата съдба на модерния капитализъм”, т.е. пред задължението на критическия теоретик да го мисли през исторически граници).
В завършека на доклада си няма да предлагам изводи, а само едно хрумване, което може би заслужава критически диалог. Освен трудът на капиталистическия homo faber, трудът по възпроизводството на сациализираните природни процеси и т.н. има и още една форма на труд, която според мен следва от Райчевото откритие на социализираните природни процеси; на него обаче той не обръща внимание: трудът по самото тяхно социализиране. Удивителното е, че това е труд съвсем различен както от труда, вклиняващ в природата машини („социализирани природни процеси наопаки“ – отново по Райчев) – труд, вклиняващ в природата природни процеси, каквито преди това в нея не е имало; в противоположност на труда, вклиняващ в приодата машини, този труд е предвидим, но не и изчислим, а неговият продукт не е предзададен. Холандското „отвоюване на ниската земя” чрез диги, вятърни мелници, изпомпващи вода за полдерите и т .н., когато ги мислим в епохе спрямо всякаква капиталистическа мотивация, предлага заслужаващи внимание емпирични данни за такава форма на труд (и би дало силен тласък на една следмарксова критическа теория на технологията, която поставя акцент върху проблема за иновациите). То загатва и за възможностите за решение на проблема за „отвоюването на живата земя“ от връхлитащия я еколапс, предизвикан от свръхмодерния капитализъм; възможности, които биха били действителни само в икономика, в която капиталът отново не е в свободна форма, а трудът е свободен от „ориентация към рентаблилност“, т.е. към „постоянно възобновяваща се печалба“ – както казва Вебер – на модерния капитализъм (ср. търговията с емисиите от мръсни газове и идеологемите на т.нар. от Наоми Клайн екомилиардери). Това значи, че иновацииите като такива са възможни само при един труд, който не е в капиталистическа форма, т.е. не е отчужден от себе си в самия себе си. Тогава може би именно трудът по социализирането на природните процеси ще се окаже „омегата на човешката история“.
[1] Тук е задължително едно методологическо отклонение. В ‘Капиталът’ и трудът, и технологията са за Маркс предмети, чрез които се теоретизира, а не предмети, за които се теоретизира; в доклада ми ще бъде обратното – теоретическите предмети на критиката на политическата икономия ще бъдат само предмети, чрез които теоретизирам – мисловни органи. Маркс – давайки си сметка за това или не – мисли както трудовия, така и технологическия процес, като посреднически структури; това ми дава възможност да ги „поставя под логическия микроскоп” на неговата собствена силогистика (тъй както съм я формализирал преди време). Съвсем лаконично: в – напр. – трудовия процес като посредническа структура предметът на труда се мисли като О, оръдието на труда – като В, а продуктът на труда – като Е, така че, ако мислим трудовия процес според логическата му форма, ще имаме силогизма О-В-Е. Мотивът ми за това „поставяне под микроскоп” не е само Маркс да бъде критикуван, че се отклонява от методологическия императив на собствената си логика и не мисли трудовия процес „по предметите” (а добавя „и самият труд”), а да дам шанс да се постави този процес като проблем пред времевата онтология на Райчев и Стойчев, в която онтологическият двойник на силогизма О-В-Е е Б->М->Н.