Резюме:
В капиталистическия начин на производство, както забелязва Маркс, работната сила се превръща в особен вид стока. Той по необходимост, следвайки трудовата теория на стойността, мисли стойността на работната сила като определена от определено количество, опредметен в нея, среден обществен труд, като по този начин работното време, необходимо за производството на работната сила се свежда до работното време, необходимо за производството на средствата за живот. Това означава, че работната сила като определено количество човешки мускули, нерви и мозък се възпроизвежда само като се възпроизведе самият живот – тоест, че тя е дадена величина, както и средствата за живот (макар да казва, че те са исторически продукт). По този начин Маркс свежда труда по производството и възпроизводството на работната сила до труда в производителния процес, оставяйки настрана категорията свободно време, в което всъщност се реализира нейната стойност, както и възможността да се добавя стойност. Оттук идва и невъзможността на Маркс да мисли иновативния труд на самия работник, който възпроизвеждайки работната си сила, така да се каже има възможността и да я иновира. Поради това в доклада си бих искала да проследя как това се развива логически на страната на работника и какви са обективните и субективни последствия от отчуждаването на работната сила като стока. Може ли в едно свръхмодерно, немарксово време работната сила от особен вид стока да се мисли като особен вид капитал и какви са условията, при които трудът по възпроизводството на работна сила може да се мисли като иновативен труд? Поставям тези въпроси в контекста на цялостната проблематика на проекта ми, свързна с ускоряването на темпото на живот и кризата на символните форми, в които свръхмодерният човек изживява и мисли времето.